От Арво Тъкър
Сравнително малко хора във Великобритания знаят, че именно там живее един от най-бележитите практикуващи Тай Чи за своето поколение. Уан Хайдзюн, въпреки че е едва тридесет години, вече е постигнал много. Сред неговите над четиридесет медала за първи места на големи състезания в Китай са златни медали от национални първенства на форма без оръжие, меч и бутащи ръце в две поредни години. Докато е печелил тези национални състезания, той също тренирал други да постигнат същото – двама от неговите ученици са печелили медали за първо място на националното състезание по бутащи ръце.
И така, как е постигнал толкова бързо толкова много? Първо е започнал да тренира в ранна възраст при един от най-уважаваните учители в Китай Чън Джънлей. Бащата на Уан бил много запален по бойните изкуства и виждайки същия интерес и у сина си, той уредил, чрез близък приятел на Чън Джънлей, неговият син да заживее в къщата на семейство Чън в Чъндзягоу. От девет годишна възраст Уан Хайдзюн имал ежедневни висококачествени тренировки, които в допълнение към вродения му талант и силно трудолюбие и времето, което отделял за тренировки, довели до невероятните му постижения досега.
Упоритите и редовни тренировки са тайната за постигане на високи умения в Тай Чи Чуан
Според Уан 80-90% от жителите на Чъндзягоу практикуват Тайдзицюан. Тъй като районът около Чъндзягоу е предимно селскостопански, често след работа на полето хората изиграват формата няколко пъти, за да изпънат краката си и да дадат на телата и умовете си усещане за благополучие. Тъй като основното му занимание било да учи Тай Чи, Уан имал много по-натоварен тренировъчен график – по три пъти на ден, като първата сесия започвала в 5:30 до закуска в 7:00 часа. След това отивал на училище, прибирал се вкъщи за обяд и се връщал на училище следобед. След училище тренирал от 16:00 до 18:00 и след това вечерял. Оставял храната да слегне 30-40 минути и след това пак тренирал няколко часа вечерта.
През онези години, преди Тайдзицюан да се спонсорира от държавата, както е в наши дни, неговият учител Чън Джънлей работел като продавач на електроника и се налагало понякога да пътува по работа. Въпреки това, когато си бил вкъщи, той обикновено го тренирал на следобедната сесия и му показвал фини корекции на формата. През първите шест години на практиката си Уан Хайдзюн се фокусирал единствено върху първата форма на Чън стил, започнал да тренира с оръжие, бойни приложения и бутащи ръце много по-късно. Тези шест години били прекарани в трениране на формата, за да бъдат изградени стабилни основи. Той твърди, че типът сила и движение, които се развиват при Тай Чи, не могат да се опишат лесно с думи и трябва да се усетят чрез продължителна практика, която улеснява задълбоченото разбиране на тялото. Когато се изгради тази основа и „корените станат силни, вътрешната Ци става пълна“ и тогава останалите форми стават лесни и елементарни.
В наши дни с отварянето на Китай и по-голямото разпространение на Чън стил Тай Чи много хора от страната, а и от целия свят, отиват при първоизточника на Тай Чи, за да потърсят обучение. Това не е било така преди двадесет години. В началото и средата на осемдесетте години обикновено имало само няколко чужденци, а на тренировките присъствали едва шепа хора. В такава обстановка, с това количество индивидуално внимание и по-интензивно време, прекарано с учителя, и с израстване почти като част от семейство Чън, надеждите и очакванията за развитието на Уан в Тай Чи били големи. На шестнадесет годишна възраст той отишъл в спортния институт в Ухан като специално приет студент, а след завършването му бил назначен на работа в Академията по бойни изкуства в Пиндиншан, където се събира отново с Чън Джънлей, който тогава бил ръководител на академията.
Майстор Уан Хайдзюн в годините му като състезател по Тай Чи Чуан
По това време започнал кариерата си на състезател по Тайдзицюан. През 1992г той спечелил медал за първо място на националното състезание по бутащи ръце. През 1993г пътувал със своя учител до няколко страни, за да прави демонстрации и да помага в обучения. През 1994г спечелил националното състезание по бутащи ръце в 80-килограмовата категория. През 1996г взима златен медал на националното първенство, а след това следва върхът на състезателната му кариера, когато в две поредни години (1997-1998) печели трите категории по Тай Чи форма без оръжие, меч и бутащи ръце на най-голямото национално състезание, което му донася титлата на абсолютен шампион.
В света на бойните изкуства има много състезания с различна важност и стандарти. Имената им могат да бъдат подвеждащи – в тях могат да бъдат използвани определенията „национално“ и „ международно“ без това да означава много. В някои турнири може да има само няколко състезатели в дадена категория и всеки да получи медал независимо от представянето. В споменатите състезания Уан се изправял срещу най-добрите от най-добрите – това били хора, избрани от всяка провинция, за да се борят за най-важните национални титли.
По времето на този личен успех през 1997г. той основал школа за бойни изкуства в Женжoу, столицата на провинция Хънан. Отборът, който той тренирал и водел по състезания, отбелязал най-висок резултат от всички отбори на националното състезание през 1998г. Много от учениците му изкарали добри резултати, а двама от тях спечелили националните състезания по бутащи ръце в категория 52 кг през 1997г. и категория 65 кг през 1998г. Тези ученици показват голяма преданост към него и говорят за Уан като за изключително уважаван майстор на изкуството, а той остава тих, достоен и честен човек – пример за личностните качества на практикуващия китайски бойни изкуства. Един от неговите ученици цитира китайската поговорка: „Този, който може яде най-горчивото от горчивините, може да бъде и човек сред хората“. Честността, смирението, любезността са това, което ме порази, когато го срещнах за първи път, както и сериозното му отношение към Тайдзицюан. Нито веднъж не се е изтъквал или е говорил за себе си, затова се зарадвах, когато неговата съпруга пожела да ми разкаже за него.
Съпругата му е талантлива състезателка по Ушу, печелила е златни медали на национални състезания в категория меч, сабя и дуилиен. Работила е много години като треньор по Ушу и е наричана Дзиа Лаошъ от учениците на Уан. Тяхната дъщеря, буйно и ведро петгодишно момиче, има предимствата на силно генетично наследство и отлични треньори на разположение, но майка й, която е преминала през трудностите да тренира от много ранна възраст, да става рано във всякакви климатични условия, за да тренира, докато нейните приятели и съученици спят до късно, иска по-безгрижно детство за дъщеря си. От друга страна Уан се надява, че и тя ще извлече нещо от изкуството, което той е практикувал през почти целия си живот.
Всеки, който е имал късмета да се докосне до уменията на Майстор Уан, не изпитва никакви съмнения в бойния аспект на Тай Чи
Уан Хайдзюн описва някои качества, които хората, трениращи Тай Чи, и всички спортисти трябва да развиват: издръжливостта и силата се усъвършенстват чрез практикуване на формата, експлозивната мощ – чрез специализирана тренировка като упражнения с дълга тояга и единични движения, а гъвкавостта, която той счита за не толкова важна, колкото в други спортове, се развива постепенно чрез практикуване на формата. Що се отнася до упражненията с тежести, които да допълват тренировката по Тайдзицюан, Уан твърди, че ако можете да ги правите релаксирани, то някои от тези упражнения не биха навредили.
През 1997г Съветът за бойни изкуства на Китай провел важна конференция за изучаване и обсъждане на правилата при състезания по бутащи ръце. Най-добрите учители и състезатели по Тай Чи от целия свят били поканени да участват и да допринасят. Уан бил един от участниците в конференцията и споменава, че една от главните теми за обсъждане била за това кои техники да бъдат позволени. Някои от взетите решения са, че осемте традиционни техники в Тай Чи – пън, лю, дзи, ан, цай, лие, джоу и као – са позволени, но поради съображения за безопасност само страничната част, а не върха на лактите може да се използва; краката могат да се използват за спъване, но не трябва да се отделят от земята (не се позволяват големи подсечки или ритници с крак).
По време на тренировките на Уан в Чъндзягоу и при някои от регионалните състезания са правили бутащи ръце с подвижна стъпка: движения напред и назад по определен модел. Според него тренирането по този начин спомага за по-лесно придържане към принципите на Тай Чи за отвеждане на силата на противника, а не прилагане на директна съпротива. Недостатъкът обаче е, че при този метод са възможни повече наранявания. Националните състезания приемат правилата за фиксирана стъпка, които според него не са толкова добри за демонстриране на принципите на Тай Чи, но пък водят до по-малко травми.
Майстор Уан е сред малкото хора, които съчетават умения и способността да ги преподават. Изключително търпелив и безкрайно отдаден учител.
Чън стилът притежава огромна тренировъчна програма, но Уан казва, че практиката му все още е фокусирана върху Лао Дзя И Лу (старата първа форма), втората форма (Пао Чуей) и „новите“ версии на тези две форми. Различните форми с оръжие упражнява по веднъж седмично, му помагат да тренира работата с крака и движенията на тялото, но усеща, че ако изпълнява добре основната форма, то тогава и формите с оръжия са правилни. Цитира и известната мисъл: „Практикувайте формата, а не само движенията“.
В преподаването си отделя голямо внимание на упражненията на копринената нишка като начин за разбиране на основните принципи на движение в Тайдзицюан. Те са развити сравнително скоро в историята на Чън стила, но се използват от редица известни учители. След това той обикновено преподава Лао Дзя И Лу (старата първа форма), за която казва, че традиционно се използвала за първи тест на бъдещи ученици, за да се разбере колко сериозно са тренирали и да се покаже техния характер. Това е и главната форма за развиване на гонфу – основата на останалата част от системата. Уан приема, че днес хората живеят в изцяло по-сложно общество с по-голям брой разсейвания, забавления, избори и много повече налична информация и много по-малко време с инструктора си отколкото преди време. Следователно и той преподава на учениците си по-ускорено, като им показва нови движения с по-бързи темпове. Когато той се е учил, приемал всичко, което е показвал неговия учител, без значение от темпото, колкото и бавно да е било то. Хората в днешно време не биха имали търпение за това, но когато човек види резултата от нивото на умения на Уан Хайдзюн, би било трудно да не оцени метода на „бавното готвене“.
